Humans

Снимка* :



Име на героя* :
Катрин Уилямс Мейсън

Прякор :
Кати

Личността която използвате за лик* :
Миранда Кер

Години* :
18

Дата на раждане :
8 Август

Зодия :
Лъв

Талисман :
Малък прозрачен медальон

Допълнително :
- Имам котка, Jimmy ..



- Знам за свръхестественото ..
- Пуша, ако се ядосам ..
- Убивам депресията с шоколадови бонбони ..
- Не искам да се хваля, но умея да рисувам много добре..

Външен вид, Характер, История *:
Направих само една нищожна крачка напред и останах без дъх. Ярката светлина ми позволи да осъзная обстановката, да се отпусна и да разбера, че вече съм си вкъщи. Затворих очи. Тялото ми отказваше да реагира , не ми се подчиняваше.. "Хайде, Кати.. Всичко ще е наред ! Просто още няколко крачки.." Опитвах се да си внуша, че всичко ще е наред, че трябва да положа едно нищожно усилие, за да се почувствам в безопасност, но нали не можех да излъжа дори и себе си.
Поех въздух и закрачих напред. Крачките ми бяха така колебливи, усещаше се от разстояние. ТЯ можеше да го усети, но не беше тук. Надявах се да не е. Беше ме страх дори да отворя очи, не си и представях отново да се изправя пред лукавата й усмивка, пропита с толкова злоба. Беше трудно да повярвам, че съществува нещо толкова зло. Не можех да осмисля какво точно се е случило с ангелското й лице, къде бе изчезнало..
Пронизителен писък на малко дете ме изкара от целият този фарс. Очите ми се втренчиха инстинктивно на пред, вцепенени от ужас. Можех да фокусирам само махагоновата врата. Поколебах се за секунда преди да отворя и яростно да се пъхна в огромната баня. Заключих зад себе си и започнах да оглеждам, сякаш очаквах някой да изскочи иззад ъглите. Несъзнателно очите ми преминаха през огледалото. В първият момент дори не обърнах внимание, продължих да се взирам в различни посоки без никакво намерение да спра, но после успях да забележа кървавото петно на челото си.
"Коя е тя ?" бе първото, което премина през ума ми. Миг по - късно бях започнала да се анализирам. Спрях се върху кръвожадният си поглед, който отчаяно търсеше спасение. Сините ми очи бяха загубили обичайния си блясък. По бузата ми се стичаше струйка алена кръв,а мургавия цвят на кожата ми си бе отишъл. Бях пребледняла като платно. Устните ми леко потрепваха в синхрон с тялото ми. Кичури тъмна коса се бяха полепили по лицето ми. Върху мен бе изписан ужас.
Не, не , не , не ! Аз не бях такава. Този ужас, всичко това.. Не бе възможно да съм аз. Не бях такъв характер. Никога не се бях страхувала, не можех да си го позволя ! Не бях такава !
Преди по - малко от ден можех с гордост да кажа, че съм смел човек, че можех да реша всеки проблем с хладнокръвно мислене. А сега ? Сега какво бях ? Къде се бе изпарило решителното момиче, което не позволяваше на чувствата си да съществуват без съзнателно желание ? Къде беше срамежливото момиче със своите алени бузи ? Къде беше твърдият характер, лидерът ? Къде изчезна амбициозната купонджийка, която не спираше да се смее ? Ами лъчезарното момиче, което правеше всичко, за да бъде баща й доволен ? Къде бях аз в цялата тази история ? Изгубена ? Нее , аз бях тук ! Само трябваше да си го припомня.
Погледнах още веднъж собственото си изражение, в което вече се долавяше решителност и сила. Крайчеца на устните ми се изви в лека половинчата усмивка. Изтощено се строполих на земята и затворих очи.



/Спомен/

- Татко, татко ! - изписках с пронизителното си звънливо гласче. Малките ми боси краченца яростно се спуснаха по стълбите на голямата къща. Лекото трополене от стъпките ми ме караше да настръхвам от възбуда. Сама се предизвиквах да съм по - бърза, да се постарая да стигна до малката ми цел възможно най - скоро. Бях едно малко, ядосано момиченце, което не успяваше само да си даде отговор на редица въпроси.
- Хей, внимавай ! Може да се нараниш, сладкишче. - нежният гърлен глас на татко се подаде измежду стълбите. Миг по - късно полетях във въздуха, здраво вкопчила се в силните ръце на стройният мъж.
- Пусни ме ! Пусни ме веднага ! - запротестирах недоволно и раздразнено ритайки с крака във всяка посока си изпросих приятното усещане от здрава земя под краката . Нацупено скръстих ръце вдигайки малката си главичка нагоре. Усмивката на баща ми бе незабравима, изпълнена с толкова радост и любов. - Защо всички деца си имат майка, а аз не ? - прозвуча настойчивият ми тон придружен от яростен поглед.
- О, Кати.. Това ли е проблема ? ... Нямаш майка, защото тя те обича прекалено много , даде живота си за теб. - прошепна нежно и внимателно целуна челото ми. Хвана ме за ръка и заедно поехме към кухнята, за да закусим.
/Край на спомена/

/Втори спомен/
Стояхме лице срещу лице. Думите бяха излишни. Можехме да усетим чувствата си. Нямаше смисъл да говорим, сякаш можех да прочета мислите му. Телата ни бяха толкова близо едно до друго, че можех да усетя топлината му, леденият му ментов дъх, дори ударите на сърцето му.
- Обичам те. - каза той , така равно сякаш бе нещо естествено, сякаш ми казваше "Здравей ". Зашеметяващата му усмивка не закъсня и бързо успя да накара цялото ми същество да изключи. Усещах как кръвта се събира в бузите ми, точно като по часовник.
- И аз те обичам, много. - опитах се да звуча така нормално като него, но гласът ми се покачи с няколко октави. Бях толкова развълнувана, сякаш го чувах за пръв път. Сякаш не ми го повтаряше през всичките осем години. Още от деца.
Ръката му нежно си проправи път през блузата ми, настойчиво впивайки устните си в моите. Инстинктивно продължи надолу по брадичката и шията ми. Внимателно впих пръсти в златните му коси , оставяйки се изцяло в неговите ръце... Целувките му продължиха, дори след като смъкна блузата от мен. Меките му устни се разхождаха по настръхналата ми кожа в продължение на няколко минути. Усмихнах се леко и затворих очи...
/Край на спомена/

/Трети спомен/

Мрак. Силните дъждовни капки, разбиващи се в земята, се сливаха с горещите ми сълзи. Гледах го. Бе в ръцете ми, неподвижен и студен.
- Събуди се ! - прошепнах умолително, но думите ми се загубиха глухи и нечути от никого. Част от мен умря в онзи ден. Сърцето ми бе разбито на милиони парченца.. необратимо. Прегърнах го. - Не ме оставяй. Ние се заклехме, помниш ли ? Винаги заедно... - продумах през хлиповете си. Болката бе изгаряща, убиваща. Протегнах треперещата си ръка и извадих от пазвата си мъничък прозрачен медальон, в който бе поставен крехък розов цвят.
- Виждаш ли ? - усмихнах се тъжно . - Пазя го вече толкова години.. Ще те пазя в сърцето си, като изпълня обещанието си.. за теб. - прошепнах, а ситните сълзи отново покапаха по бледото му и безжизнено лице. Вече беше свършило, той си бе отишъл като блед спомен. - Обичам те .. - казах тихо. Беше както той го искаше, безгрижно и невинно. - Сбогом . - измънках с треперещ глас и внимателно целунах устните му отдръпвайки се от дървеният ковчег...
/Край на спомена/

Най - важните моменти от живота ми се изплъзнаха от съзнанието ми, напомняйки ми, че успях да продължа преди, че ще успея и сега... Решително се изправих от студения под и спокойно излязох от стаята. Трябваше да се махна от тук, за да продължа, за да оцелея.
Шумът от идващият влак бе изключително неприятен. Стържеше в главата ми отново и отново, и отново. Започнах да мисля, че никога няма да спре и да затихне, но и това стана. Шумът от токчетата ми се чуваше из цялата гара. Имаше само няколко човека, които се оглеждаха разсеяно в очакване на своя влак.
- Билетът Ви, моля ? - попита закръглен мъж с тъмен мустак. Усмихнах се и му подадох листчето хартия. Той кимна одобрително и ми го върна....